Отец Стоян Костов: Нашата енория е земята на покръстените беси

Християнството е саможертва, а днес никой не иска да си наруши спокойствието  и да се ангажира с чуждата болка. Трябва да оставим приказките и теориите и мълчаливо да понесем чуждата болка и немощ, помагайки на нуждаещите се.

1170659_313378468808039_72585967_nОтец Стоян, какво можете да разкажете за себе си – кога разбрахте, че искате да станете свещеник, защо, ако въпросът не е прекалено личен, тръгнахте към това необикновено и трудно поприще? Дълго ли пътувахте към Бога?

1185029_315390835273469_1868665339_nМисълта да стана свещеник се породи у мене още рано, във втори клас. Бяхме на някаква екскурзия в Копривщица и си купих за сувенир няколко барелефи от гипс и измазани със бронз образи на свещеници участници във Априлското въстание, за което бях нахокан от учителките за какво съм дал два лева за тия попове. Но тогава за първи път чух понятието поп, много ми харесаха изображенията на хора със странни шапки и дълги бради, също така баба ми казваше „Аз, чедо скоро ще умра, обаче искам каквото правиш – струваш, един ден поп да станеш”, това ми звучеше като шега… Ако погледнем сериозно на въпроса, никой свещеник не може да отговори изчерпателно на него, защото Бог избира Своя свещенослужител още от майчина утроба,това не е човешка прищявка или някакъв ексцентризъм, а е сериозен духовен избор завинаги и на този и за онзи свят във вечността.

1045197_304322783046941_815730744_nНа 24 години станах православен християнин, т.е осъзнат, причастяващ се и изповядващ се християнин. До този момент съм бил фиктивен християнин, далече от Христа, като човек от граничното поколение в началото на 90-те години. Бях бунтар:  слушах хеви-метал, търсех истината на много места, преминах през различни сурогатни учения. Духовно насищане открих едва след като станах православен. Пътуването към Бога не е еднозначен процес  – то е постоянна величина, имайки предвид, че пътят е тесен и често се отбиваме от него или боксуваме в греховната си същност.

Православната ни страна е изпоранена от годините на атеизъм, консуматорския свят и стил на живот и повърхностно-битовия образ на православното християнство, който ни застига най-често. Какво правим днес и сега, за да живеем своята вяра? Какво казвате на Вашите енориаши, когато разказвате за родните светии, за светите места, църковната история и християните днес?

945976_315390995273453_575113666_nСтраната ни не е само изпонаранена от атеизма, тя е съсипана от него, консуматорския свят превръща християните в християни само на теория. Християнството е саможертва, а днес никой не иска да си наруши спокойствието да се ангажира с чуждата болка.  Трябва да оставим приказките и теориите и мълчаливо да понесем чуждата болка и немощ, помагайки на нуждаещите се. На моите енориаши не им спестявам нищо, що се отнася до гореказаното, надявам се, че семето ще даде плод, очаквам, че истината ще ни направи свободни.

Може ли да се направи паралел между християнството през първите векове и християнството през последните времена?

За съжаление, не мога да поставя паралел между първоначалното християнство и християнството днес, но слава Богу, че християнството го има и днес, въпреки духовната оскъдност сега, сравнена с първоначалното християнство, защото тогава е имало големи светци, невероятни свидетелства за Божията помощ, много саможертва и любов към Христос, нашият Спасител. Имало е мъдрост, идваща от Светия Дух и тя е претворила света, имало е духовна решителност, която преодолява всички трудности. И сега има такива силни примери, но в информираността и задоволеността, при „вписването” си в света губим много. Все още нишката не е прекъсната, въпреки че много е изтъняла.

Разкажете за Вашата енория. Какво ви разказва земята, по която вървите, служите и проповядвате? Разкажете за енорийската си църква. Какви хора я посещават? С какво Вашият край е характерен, нарисувайте неговите контури. Вие служите в Пловдивска епархия, недалеч от Пазарджик, има ли там местно почитани светии и светини, които не са широко известни?

10312539_468755756603642_7676535838657287543_nМоята енория е нормална селска енория, за  разлика от други тук дори и през комунизма е имало активен църковен живот, винаги е имало служение и в духовен план това се усеща. Предполага се, че тук е била столицата на тракийското племе беси – в района на село Синитево. Бесите са покръстени от светия епископ Никита Ремесиански. Освен историческия момент от раннохристиянското време, в Пазарджишката околия има два манастира, които не са много известни:  Баткунски манастир „Св. апостоли Петър и Павел” и Калугеровски манастир „Свети Никола”.

Смятате ли, че енорийските църкви в малки населени места се нуждаят от по-задълбочено внимание? Има ли нужда от случване на енорийска общност в България? Какво учите от своите събратя свещеници и какво може са зарадва най-много един свещеник?

10363726_468755566603661_1978113373714071939_nРазбира се, че се нуждаят от внимание малките енорийски църкви. Там се полага десеторно повече духовен труд, енорийската общност е жизненоважно да я има. Но съм забелязал,че често се тръгва от енорийска общност и след време тя се превръща във параенорийска, което е недопустимо от духовна гледна точка. Един свещеник може да бъде зарадван от пълна църква, с преобладаваща численост на млади хора и семейства – това е мечтата на всеки от нас. Уча се на търпение от своите събратя-свещеници. Някои от тях са преживели гоненията от комунизма. На мен ми се иска да не допускам грешки, породени от гордост, моля се за повече смирение.

10392453_468755486603669_6235388949558393790_nИма много духоносни свещеници из България, неизвестни за света, но известни за своето паство, от които има какво да се научи, срещал съм такива и сега ще спомена отец Атанас от с. Хвойна, който е пример за мен в служението.