До Гърция и назад

До Гърция и назад

9 октомври. Късно вечерта…

Цялата ни група беше на уреченото място, в уречения час, сборен пункт – стадион „Ивайло“, Велико Търново. Всички бяхме особено развълнувани от предстоящото четиридневно приключение и с нетърпение очаквахме пристигането на автобуса. С усмивки на лицата и пламък в сърцата всички се настанихме на удобните седалки, където предадохме нашето вълнение и на останалите в автобуса. Всички заедно отправихме молитва към Бога, да ни закриля по време на това пътуване, след което потеглихме в посока Гърция.

10 октомври

Нощта мина бързо, тъй като всички си почивахме, за да имаме сили за предстоящия дълъг ден. Рано сутринта преминахме границата на нашата южна съседка и не след дълго бяхме в покрайнините на Солун. Красотата на този град се виждаше отдалече. От този момент започна и същинската част от нашето пътешествие. По време на панорамната ни обиколка из града екскурзоводката ни заливаше с информация за всяка една от забележителностите, покрай които минавахме. Следенето обаче беше трудно – те бяха толкова много..

Първата ни спирка беше „Бялата кула“, чиято история ни разтърси. Тя е била използвана от османските турци като крепост и затвор. В началото на 19 век по нареждане на султан Махмуд ІІ в кулата масово се избиват затворници. Заради безбройните жертви, кулата е наричана „Кулата на кръвта“ и „Червената кула“. Чак в края на 19 век тя е варосана и така се сдобива с днешното си име. Там имахме малко време за отдих преди да продължим към църквата „Св. св. Кирил и Методий“.

Влизайки в храма, бяхме леко стъписани от факта, че никой не стоеше отпред да продава свещи. Те бяха оставени на разположение в отделения, пред които имаше касички – всеки да си вземе, колкото желае и да остави „своята лепта“… Тази практика забелязахме и в останалите църкви и манастири, които посетихме – явно това беше възприето в цяла Гърция.

Следващата ни спирка беше базиликата „Св. Димитър“, която е най-голямата православна църква в Солун. В нея се съхраняват мощите на св. великомъченик Димитър, който е и патронният светец на Солун. Когато пристъпихме в църквата, усещането беше несравнимо. Разгледахме храма, който беше, меко казано, огромен и се поклонихме на мироточивите мощи на св. Димитър. Слязохме и в криптата под базиликата, чийто вход в момента се намира по стълби вдясно от олтара. Според предания там е бил измъчван и убит св. Димитър. Преди да напуснем базиликата се поклонихме и на мощите на св. Анисия и си взехме светена вода от неповторимата чешмичка, намираща се отляво на олтарното пространство. Неусетно беше изминал цял час, а времето ни беше ограничено. Трябваше да продължим към следващата дестинация в програмата ни за Солун – църквата „Св. София“.

По пътя минахме първо покрай амфитеатъра, където са се провеждали битки и са измъчвани множество християни, които не са искали да се откажат от своята вяра. След това, съвсем случайно, видяхме по пътя си манастира „Св. Теодора“, който беше изографисан с прекрасни стенописи. Вътре се поклонихме на мощите на светицата, както и на тези на св. Давид.

Малко след пладне бяхме пред църквата „Св. София“, която е една от най-старите в Солун. Въпреки преструктурирането първо в католическа катедрала, а после и в джамия, иконите и стенописите са отлично запазени. Големият купол, тежките полилеи и позлатата нямаше как да не събудят нашето искрено възхищение. Поклонихме се на мощите на св. Василий, архиепископ на Солун. По пътя за катедралния храм влязохме в катакомбата „Св. Йоан Предтеча“. Там не отделихме много време, тъй като то напредваше неусетно, а имаше още места, които трябваше да бъдат посетени. Уви, това се оказа непосилна задача. За наше голямо учудване, се оказа, че солунските храмове се затварят за обедна почивка. Поради този факт не успяхме да посетим катедралния храм „Св. Григорий Палама“, нито ротондата „Св. Георги“. Късно следобед оставихме Солун зад гърба си и потеглихме към Каламбака, където трябваше да прекараме нощта.

11 октомври, сутринта

Пред хотела в Каламбака, докато чакахме автобуса, всички бяхме все още леко сънени в унисон с мрачното време. За щастие, това настроение не продължи дълго.

Преди да преминем по стръмните завои по пътя към Метеора, посетихме ателие за ръчно изработени икони. Сградата беше двуетажна, като самото ателие беше разположено на втория етаж. Това, което ни направи най-силно впечатление обаче, беше т.нар. „Питагорова чаша“, и нейното послание – „Знай си мярата“.

След обиколката на ателието се отправихме в посока Метеора. Стелещата се мъгла не ни позволяваше да се любуваме на гледката, над която се издигахме, но това не помрачи нетърпеливото ни очакване.

метеора

Първият манастир, който посетихме, беше „Св. Стефан“. До него стигнахме по едно малко мостче. Манастирът, който е женски, е с две действащи църкви. Първата е „Св. Стефан“, а втората, която е и по-голяма, е „Св. Харалампий“, кръстена на светеца, чиито мощи се съхраняват там. Поради тази причина манастирът доста често е наричан „Св. Стефан и св. Харалампий“ или само „Св. Харалампий“. Поклонихме се на мощите на светеца (неговата глава), които бяха пред иконостаса. На излизане от манастира, мъглата изведнъж се вдигна и дъждът спря. В този момент бяхме озарени от прекрасните слънчеви лъчи, чрез които усетихме как Бог сякаш ни дава своята благословия за начинанието, което бяхме предприели.

Въодушевени от хубавото време, поехме към манастира „Св. Преображение Господне“, известен още като Великия Метеор. До него трябваше да се придвижим по тесни и стръмни стълбища, които първо слизаха надолу и после рязко поемаха нагоре, като се виеха от едната страна на отвесна скала. При влизането в манастира се усещаше неговата древност и величие. Там се поклонихме на мощите на св. Атанасий Метеоро и св. Йоасаф, които са неговите основатели. Също така успяхме да видим отворената костница и няколкото храма изпълнени с невероятни стенописи.

За съжаление, не успяхме да посетим манастира „Св. Варлаам“, тъй като беше затворен, и с това завърши нашата обиколка на Метеора. Върнахме се обратно в Каламбака, където имахме свободно време преди да посетим църквата „Успение Богородично“. Тя е била изградена върху руините на древен християнски храм, от който е запазена част от мозаечната подова настилка. Основната забележителност на храма, въпреки стенописи от 16 в., е мраморният амвон с две стълби – истинско произведение на изкуството. След като разгледахме трикорабната базилика, потеглихме към Катерини Паралия, където трябваше да пренощуваме. По пътя спряхме на едно аязмо. Екскурзоводката ни обясни, че на това място е намерена икона на св. Петка и затова там е построен храм в нейна чест.

12 октомври

Нов ден и нови места за посещение. Рано сутринта напуснахме хотела, както и туристическото селище Катерини Паралия и се отправихме в посока Кавала. Преди това обаче отидохме до Суроти, за да се поклоним на гроба на стареца Паисий Светогорец, който се намира в манастира „Св. Йоан Предтеча“. Интересно е, че всеки посетител може да си вземе пръст от гроба му, както и стръкче босилек. Определено там се чувстваше любовта и закрилата на стареца към манастира и поклонниците. След разказа за живота на този необикновен човек бях убедена, че сред нас все още има светители.

Малко след пладне спряхме в покрайнините на Кавала. Гледката спираше дъха ни. Когато влязохме в града, установихме за пореден път, че не можем да се поклоним на мощите на св. Григорий Богослов, тъй като църквата е затворена. Всъщност следобедните почивки, които гърците си взимаха, дори в църквата, доста ни объркваше плановете, което на свой ред будеше нашето негодувание. Така за пореден път трябваше да си уплътним времето, както намерим за угодно, докато станеше време за обиколката ни в стария град. В него се движехме по тесни и стръмни улички, за да достигнем до крепостната стена на хълма Панагия, която е била построена от жителите на града, за да ги предпазва от пиратски набези. Видяхме също така и къщата на Мохамед Али Паша, който е твърде почитан от жителите на Кавала. Точно до родната му къща се намира църквата „Успение Богородично“. В нея също не успяхме да влезем, но сградата изглеждаше внушително.

На излизане от стария град се движехме по улица Пулиду и минахме покрай голям имарет, който е бил дарение за града от Мохамед Али Паша. В момента сградата е превърната в луксозен хотел. По тази улица видяхме множество магазинчета за сувенири и малки заведения. Тази гледка неимоверно ми напомни за Самоводската чаршия във Велико Търново. В едно от магазинчетата собственичката се оказа българка и се отнесе към нас с изключителна топлина и добросърдечност.

След изморителната ни обиколка из стария град отпътувахме за Керамоти, където беше нашата последна нощувка. Там бяхме настанени в изключително симпатично хотелче, точно на крайбрежната улица. За последната ни вечер в Гърция от туристическата агенция бяха организирали посещение на типична гръцка таверна с традиционни ястия.

13 октомври

След изключително приятната вечер, на сутринта чакахме с нетърпение ферибота за о-в Тасос. Пътуването до острова беше около 40 минути. Слязохме до пристанището на най-големия град на острова – град Лимен или Лименас Тасу (гр. Пристанище на Тасос). Главната улица на града беше малка и препълнена с магазинчета и сергии. Тръгнахме към стария град, преминавайки покрай светилището на Дионисий и Артемида, както и покрай това на Атина. За жалост от тях бяха останали само купчина напукани камъни. Хубавото в случая беше, че църквата беше съвсем близо до тези светилища. Храмът „Св. Димитър“ не беше особено голям, но пък беше пълен с хора. Казвам го толкова убедено, тъй като успяхме да хванем края на светата Литургия. Не само аз, но и останалата част от групата ни беше впечатлена от този факт.

По обяд се качихме на ферибота за Керамоти. Когато пристигнахме там, вече бяхме с натежали сърца заради бъдещата ни раздяла. Оставаше ни само още едно място, което да посетим.

Когато автобусът спря в Порто Лагос, за да посетим манастира „Св. Николай“, никой от нашата група не притежаваше онзи хъс, с който дойдохме преди три дни. Сякаш умишлено се бавехме, за да продължим, колкото може по-дълго, пътуването си към България. Манастирът „Св. Николай“ е метох на светогорския манастир „Ватопед“. Отново силно впечатление ни направиха стенописите и красивите мозайки.

Всяко хубаво нещо обаче има своя край и пред нас вече стоеше дестинацията Велико Търново, България. В автобуса, макар и тъжни заради края на пътуването, бяхме изпълнени с положителни емоции и незабравими спомени.

Късно вечерта на 13 октомври пристигнахме на стадион „Ивайло“. Сбогуването беше трудно и дълго. Въпреки това всеки един от нас знаеше, че това не е раздяла завинаги, защото ние се бяхме променили. Хората, които отпътуваха за Гърция бяха познати, колеги и приятели, а хората, които се върнаха оттам, бяха семейство.

Благодарим ти, Господи, за тази благодат, не само затова, че успяхме да посетим всички тези свети места, но и затова, че успяхме да създадем такава връзка помежду си. Благодарим ти, Господи, за дарителите (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и Фондация „Покров Богородичен“), без които това пътуване нямаше да се осъществи.