Слово за Цветница

Слово за Цветница

Бих искал да започна това слово с една самопонятна констатация: Цветница не е празник на цветята. От което по необходимост следва, че и Църквата не е хипи-комуна. Дори когато ни се иска да е точно обратното. А ни се иска, защото иначе този празник би останал без име. Кой ли би го нарекъл “Вход Господен в Ерусалим”? И кой би си спомнил дванадесетата глава от евангелието на Йоан, или деветнайсетата от Лука, или двайсет и първата от Матея, или единадесетата от Марк… Вероятно мнозина. Само че – на Върба, в сряда…

Може би защото едва ли някой ще признае, че Витфагия, мястото откъдето започва тази Вход, означава не друго, а “дом на челюстите”. На арамейски това име вече ще бъде“мястото на ранните смокини”. Точно там, на Елеонския хълм – нито в Ерусалим, нито извън него, се намирало селото с двойно име – Витфагия. Име – страшно – като да попаднеш в ръцете на Живия Бог, но и сладостно – с вкус на рано узрели смокини. От там, близо до Витания минавал пътят, който свързвал Йерихон с Ерусалим. Казват (Матей, 20 гл. 29 стих), че още в първата стъпка от това Пътешествие, на изхода на Йерихон, Христос отворил очите на двама слепци, които станали едни от първите Му спътници. Тръгнали, от днешното възвишение – Тел-ес Султан, от място, което с пръст може да се посочи на картата – на 16 километра северозападно от сегашното устие на река Йордан, на два километра от селцето Ер-Риха… Тръгнали… И вървяли 27 километра. В посока изток-североизток. За да влязат в Ерусалим. Първо в земния, а после – в Небесния. Според очевидците минали през всички времена. Още там, на изхода на Йерихон, настигнали отдавна избягалите градски стени. Подминали фараоните на ХХVІІ династия, които някъде около 1600 години преди Христа, превърнали града в пепелище. И продължили… С невъзможната скорост от 300 години в час, за да може по пътя си да срещнат всеки и всичко. В началото – Иисус Навин, медните тръби, земетръсите и поредните паднали градски стени. После, след още 400 години – ветилеца Хиил[1]  (ІІІ Царства. 16.34). И не просто да ги срещнат. Само за среща пътят не струвал. Трябвало да се надникне в очите на ветилеца. Да се вземе от тях цялата скръб, която един баща може да носи в душата си. Скръбта на баща, вградил в крепостните стени и портите на Йерихон, не друго а синовете си, защото така изисквало древното, Иисус Навиново проклятие[2]… Проклятието, което подобно на крайпътно глухарче, след всяка въздишка разпилявало семената си във всички посоки. Сякаш заченато от човешкото дихание, изниквало навсякъде. Като въртящ се прах[3] оставало здраво вкоренено във всичко и никой не можел да избяга от него. Вероятно по тази причина, в библейския език думите за проклятие били легион. И «алал», и «кара», и «кабаб», и «ала», и «накаб», и «херем»… Ако човек потъне в Писанията, би потънал в ужаса, че всяко от Израилевите колена е измислило своя дума за проклятие. И застанало на хълма Гевал[4] още и още проклина. Смазана от тази тежест, земята по която стъпвали, още димяла с неогасимия содомски пушек, и още била пуста, безводна и неработна, място където човек не живее, а само Бог наглежда… Само Той, Който с любов я наглеждал, знаел колко проклятия имало по тази земя. И най-важното – че Светът можел да бъде сътворен отново. Както в Началото – без проклятия. Както тогава – когато създал небесата – като шатра –  и покрил земята с бездна, като с дреха, човешкото множество можело да бъде в общност, подобна на ангелската, по начин непонятен и тайнствен за нас[5]. Но, този път с цената на живота Му. Толкова, колкото струвал не само Адам, но и всеки човек. Все едно дали е ветилецът Хиил, или някой от синовете му. Казват, затова и влязъл в Ерусалим, за да плати тази цена…



[1] В Синодалното издание – Ахиил, същият, който при царуването на Ахаав, седмия цар на Израил (873-852 пр Хр.), възстановява Йерихон

[2] Виж книгата на Иисус Навин (6.25 )

[3] библейското име на плевела ветрогон. Споменава се в псалмите (83.13) и при пророк Исая (17 гл,13 ст )

[4] Алюзия към книга Второзаконие (27 гл, 11 стих)

[5] почти буквален цитат на свети Григорий Нисийски – “За устроението на човека” 17, 22 (PG 44, 188 D: 205 a )

Отец Николай Петков, храм „Св. прор. Илия“, кв. Дивдядово, Шумен